Премиера на една безстрашна книга

Днес от 17,30 ч. във Военния клуб в Кърджали ще бъде представен том І "Кървавата 1913 година" от двутомника "Село Гугутка. От цар Калоян до днес" на Георги Петков /обединени всички под надслов "Моите духовни струни"/. Авторът кани всички свои земляци от Гугутка и Ивайловградско, всички близки и приятели на срещата. Книгата ще бъде представена от Иван Бунков.

Прочетете тази безстрашна книга

Кървавата 1913 година

Иван БУНКОВ

Още като млад журналист, започнал работа по разпределение в Кърджали, всяка сутрин, отивайки на работа, срещах един човек, който вървеше в обратна на моята посока. Среден на ръст, с изправен гръб, с натъртено пружинираща походка, съсредоточен, с отвесна черта между веждите, облечен като френски държавник. Носеше в себе си някакъв огън, който постоянно раздухваше, затова някаква мистична одухотвореност му идваше отвътре и сякаш фанатично го караше да си преследва някаква си своя, заветна цел. Това ме жегваше. Беше ме яд, че не знам кой е. Той за кратко се усмихваше, като се поздравяваше с близки и познати.

Сега съм наясно. Бил е човек с мисия. Носил я в себе си, бил й верен, предан и отдаден, независимо с какво се занимавал, независимо какво му се е случвало „отвън”. Всичко ми стана ясно чак снощи като се докоснах до книгата му „Кървата 1913 година” Той е писал тази книга цял живот - и докато спи .

Но друго не мога да проумея. Как може човек толкова да обича селото, рода и родината? След такова страдание да не таи злоба, отмъстителност. Страхотен реквием за Разорението на тракийските българи!

Най-силното в книгата е, че е документална. Нищо не е измислено. Нищо не е насила художествено. Ако кажа изстрадано, ще бъде нищо. Изстрадано ще бъде за вас, които четете. У него чувството е бушувало като в доменна пещ! Бързам да река, че тази книга ще се нареди сред книгите на България. Че ако с нея се хване истински режисьор, може да се превърне в един от най-силните филми на България. Ряпа да ядат измислените филми на ужасите пред това, което без никакви метафори и епитети се разказва в тази книга. От написаното, освен кино, струи и музика, и поезия, защото, макар и документална, подчинено единствено на правда и логика, тя излъчва и огромен философски заряд.

Прочетете тази книга. Тя е безстрашно страшна.

На фона на изключителните бездария, които се нижат като безкраен керван с издадени ръкописи, ахкат и охкат за внимание в препълнени с приятели служебни зали с коктейли, тази книга е книга. Носи характер. И се нарежда до нещата на Захари Стоянов, до Вазов, до Николай Хайтов, до Генчо Стоев.

След Ивайло Балабанов Ивайловградският край показа още една личност, достойна да влезе в националното наследство – това е тихият, кроткият, устойчивият, умен и достолепен клон от български корен – Георги Петков.

Прочетете ли тази книга, вече няма да сте предишните. Внимавайте!

Георги ПЕТКОВ

КЪРВАВАТА 1913 ГОДИНА

откъси

*****

„Тръшнат майката на земята и връз нея разчекнат дъщерята. И се гаврят, и се гаврят, като бесни. Тя даже не може да плаче, майката. Гърлото сухо засъхнало, трепери цялата и си мъкне косите, няма плач, няма звук, не може, цялата не на себе си, цялата я няма. Пък башибозуците един след друг, един след друг продължават цяла сюрия, по-гнусно и от животни.”

„Преди да запалят селото, преди да започнат да стрелят и колят, цяла седмица башибозукът и една рота редовна турска войска (тя била от кюрди) отседнали в няколко къщи конаци и на открито. Гуляят и безчинстват, поругават млади български жени и момичета. След което са били убити и хвърляни на купчина, без да разрешават на техните близки да ги приберат и погребат. Това е ставало най-много в най-верните турски конаци в селото”.

Преди да стане това страшно горене и колене, турците много често хващали наши българки от младите и хубавите. След това ги водили в някои къщи, български, ама техни конаци, или в дюкяна. Пък там са правили с българките каквото си искат, мръсотии и всичко.

Един ден били събрани в къщата на Марангозови. Ядат вътре, пият и вдигат гюрюлтия цял ден. Отвреме навреме искат месо от българите, всичко за ядене и пиене. И нашите носят каквото им поискат, защото ги е страх.

По едно време искат вода за пиене. Нашите си мислят кой да отиде, страхът голям, защото те вече са пияни. Решават да отиде Чауш Колю, той даже самичък предложил. Казал, че е стар и да стане нещо, по-добре стар човек да умре.

Взима той една стомна вода и отива. Отвънка двама пазванти пазят и не пускат никого вътре, даже като наближиш турчин и му подаваш нещо, главата трябва да е наведена и да гледаш земята. Колкото наближава, гюрюлтията още по-голяма и той си дума наум: „Мене очите да отсекат, ама ще погледна през прозорчето какво става вътре”.

Подава той стомната на единия пазвантин и скришно поглява навътре. И всичко му притъмнява, навежда още повече главата и бърза да се върне. Вътре какво да види? Десетина турци насядали и опрели гърба на дуварите, пушат тютюн, пият нещо да им е по-весело и вече пияни. И няколко от нашите българки, от младите и хубавите, ама чисто голи съблечени. Навели главите и плачат, ама изпълняват и сядат на коленете и отгоре на голия скут на турците. Пък те се смеят, викат и реват от хубаво.

После колко пъти Чауш Колю повтарял: „Да не бях видял такова нещо, да не бях поглявал навътре”, ходеше като болен и побъркан.

„Като грабели момите за такива работи, колко майки плачели и се молели да вземат тях, а дъщерите да оставят. Пък турците казвали, че те са стари, искат само младите. Като ги сграбчат, пред техните очи свършват всичко, най-много да ги засурнат зад дърветата. Засурнат ги моми, върнат ги жени. И едните реват и си мъкнат косите. Това го знам от майка ми, баба ти Мария.

Някои са постъпвали направо като животни, даже и по-лошо от животни. Съборят майката на земята и върху нея орезилят дъщерята, или върху бабата, дядото. Пред очите на малките братчета и сестрички. Бащите повечето ги е нямало, кой войник, кой в гората. Страшни неща, майка, страшни работи, чедо”.

„Слязаха момите от тавана, излязахме там при вашта къща, при Толойвата къща. Пък вечерта жени искат, ах какво съм прекарала, какво, знаеш ли? Тая, Насковата майка, беше родила, га дойде тая Кътката, че вика: „Кумице, искат жена, тебе наричат”, майка да иде. Тя вика: „Дая, калмано, къкто речете, тъй, няма как” и тя тръгна. И га отиде, че турчинът гледал, гледал, че ика „Бабо, я га искам, я щес найда жена, върте си”. Тъй рекъл, върте си. Тие си доаха, га си доаха, той дойде. С батерията святка, святка и нея хареса, на три деня родилница. Нея хареса, та я зе. Пусна я късно, сетне я премазаха, премазаха я га се върнаха от Манастир”.

„Ти помниш ли Шинка, Паскальовата майка. Тя е по-силна, мойта брачедка Мара и тя, тъй са се гаврили с тях и след много години, двайсет и пет години, когато умираше вика: „Абе, махните ми сея турци” и само това повтаря. Накрая викам на Тодора ще я излъжем и викам: „Брачедко, ти знаеш ли сочар што е станало? Да земат българите да издигат сички турци, нито един не е останал”. И тя вика: „ибо даль тъй, пък мене е страх”. Тая са я мъчили, мъчили не малко, та тя умира и тия турци ли спомина. Га й реках тъй, олекна й и умря.

*****

„Най-грозни неща са правили башибозукът и войниците, когато селото е било хванато в капан, блокирано. Защото тогава са имали повече време и не са били притеснявани от нашите българи.

За един много грозен случай се говореше често, дето станал в Горни Акчахисар. Не знам точно човека, но всичко е вярно. Един от нашите българи бил с кончето си на панаир в Крумовград, по-скоро на пазар бил. Когато се връщал, минал през Вис, защото бил заедно с още един от това село и заедно си давали кураж по пътя. Обаче от Вис надолу до Арнауткьой остава самичък. Точно под Деведжика, преди Ташлъка, като преминал реката, паднал в капана на башибозука, дето цял ден го чакали да се върне. Свалят го от кончето и го водят нагоре по деренцето, дето се спуска от Казак и Влечугово, Гузгонара. А там ги чакат други турци, има накладени дърва за огън, ама още незапален, има набити два чатала от двете страни и един дълъг кол. И какво правят ли?

Казват му, че ще го намушкат на кола и ще го направят на чеверме, ей така, както се прави агнешко чеверме, или ярешко. Защото съобщавал на българските комити много неща против турците. Запалват огъня, намушкат го на кола отдолу догоре жив и жив го слагат върху двата чатала, въртят го докато се опече, въртят го на шиш.

Той отначало реве до небето, реве и падне в несвяст, после какво усеща не знае. Преди обаче да го намушкат на кола му казват още, че ще го направят на чеверме и ще се почудят дали те да го изядат или ще го оставят на вълците и чакалите да свършат работата през вечерта”.

*****

По някое време, вече по тъмно, турците извеждат тримата. Закарват ги на Хильхарманче близо до Игупско врисче. Там ги карат да копаят собствения си гроб, една голяма яма.

През това време близките им започват да ги търсят, разпитват и техни приятели турци от Акчахисар. Те били разбрали нещо, че става в горния край на селото, над лозята. И заедно решават близките да се приберат, а четирима турци да отидат да търсят приятелите си българи и ако ги открият, да се помолят на башибозука да не ги убива, да ги освободи.

Намират ги близо до Игупско врисче, малко преди него, още преди да започнеш да се спускаш към дерето, копаят тримата една яма. Казват на башибозука за какво са дошли, да се помолят и застъпят за тримата българи, защото от много години са приятели, добри приятели и си помагат.

Башибозукът какво прави? Заповядва и на четиримата турци да започнат и те да копаят заедно с българите. Когато изкопават ямата, ама вече много по-голяма, строяват всички в една редица. Ама за подигравка ги нареждат турчин-българин-турчин-българин до последния човек. Отпред няколко души ги нареждат, а отзад по-много се нахвърлят върху тях с ножове, върху всеки човек по двама-трима башибозука, изколват ги всичките. Захвърлят ги набързо в ямата нито живи, нито умрели и ги заравят още по-набързо.

Още в боричкането обаче Петър успял да побегне към горичката, но го настигат до първите храсти и там го заколват. Другите през това време са заровени, а Петър го оставят незаровен”.

Седмина приятели, четирима турци и трима българи. Шест от които заровени в един гроб, една обща приятелска яма, двама българи и четирима турци. Третият наблизо, само на едно приятелско разстояние.

Демонстрация на сила, сплашване на турците от Акчахисар, заради приятелско и чисто човешко застъпничество.

Кои са били пътищата на спасението?

Бягствата на надеждата: групови, семейни и единични. Първи са били дванадесетте семейства с керван от волски коли, бягащи към Стара България, и една част върнати от района между селата Розино и Попско. Следват бягствата в горите, а оттам към близките турски села, с надеждата да бъдат спасени от приятели турци. Трети, по-малобройни групи или единични, бягат към Ортакьой и зад река Арда в Стара България, предимно в Харманли и близките села.

И успяват. Истината е, че най-много спасени българи има в турските села от техни приятели турци. В почти всички случаи турците ги приемат, преобличат се с техни дрехи, мажат лицата им със сажди или въглени, за да прикрият християнските им черти и ги укриват. Хранят ги по три-четири дни, след което ги извеждат на безопасни места по посока на гръцкото село Кетенли. Повече не са можели, тъй като са залагали живота си. При евентуално разкриване ги е очаквала съдбата на българите, смъртна опасност и опожаряване на къщите им. Въпреки страха от смъртна разправа, не е имало случаи българи да бъдат предадени от турци на башибозука и войниците от турската пехотна рота.