Самотен рай с две улични лампи

На това място се живее трудно, но аз свикнах и си ми е добре. Не искам да ходя другаде. Това ни отговори Сафет Сюлейман, единственият жител на кърджалийското село Слепче, на въпроса какво го задържа да не последва другите жители на селото, които са го напуснали да си търсят късмета по света.

Слепче е село от три къщи, две улични лампи и въжен мост над река Боровица, който е връзката му със света. Преди 4 години беше обявено за единственото село в общината, което не само, че няма ток, но и никога не е имало. В края на 2006 г. по инициатива на кмета Хасан Азис и с доброто желание на ЕVN проблемът се реши много скоростно /задаваха се местни избори/. Беше построен трафопост, поставени стълбове, опънати проводници над Боровица и в средата на февруари 2007 г. Слепче светна. Тогава там живееха Сюлейман - възрастният баща на Сафет, брат му Сабри и семействата на двамата братя. Като аргумент за електрифицирането на селото се изтъкваше, че без ток жителите му ще го напуснат.

Сега тук е само Сафет. Дядо Сюлейман вече е в по-добрия свят, Сабри и съпругата му живеят в работническото селище под язовир „Боровица”, а децата им учат или работят по големите градове. Независимо, че има ток.

Сафет също е живял и в далеч по-оживени места – работил осем  години в текстилен комбинат в Пловдив. Когато през 90-те години производството закъсало, го съкратили заедно с доста други. Хванал се в консервен цех в Михайловград, но минало се не минало, пак го съкратили. Тогава се върнал в Слепче.

Отказва да се пробва отново да си търси работа далече от планината и родното село. Неудобствата се компенсират от спокойствието и красотата, казва той. Живея като първобитен човек, въпреки че има електричество. Хора няма, а някога бяхме 20 души. Но хубавото е, че никой не ми досажда. Моя роднина в Паничково се оплаква, че се скарала със съседа. Казвам й, ако иска никой да не я безпокои, да дойде тука. Пък и мястото е много хубаво, чисто. Месото на животните, зеленчуците, плодовете, медът на пчелите – всичко е по-вкусно от другаде.

Преди доста време, когато още нямахме ток, бяха дошли тук на палатка две семейства чехи, спомня си Сафет. Много възпитани и чисти хора. Едното семейство беше бездетно. Тогава малко на шега им казахме, че тука стават чудеса и ще си родят детенце. Останаха две седмици. Изненадахме се, когато ни се обадиха след 9 месеца. Чудото наистина станало! Изпратиха ни подаръци.

Писахте за тази история във вестника. След това хора, които прочели, идваха да търсят да купуват къщи. Чак от Канада се обадиха. Собствениците ли поискаха много пари, документи ли нямаха, наследниците ли бяха против, но така си останаха непродадени имотите. И сега съм единствен жител на Слепче.

На мен не ми трябва много. Работя по 8 месеца по Програмата за трудова заетост по поддържането на пътя от Кърджали към язовира, колкото да изкарам пари за хляб и цигари и да си платя тока. Тука няма за какво да се харчи. Останалото си отглеждам сам. Имам градинка със зеленчуци, кокошки, пуйки, плодни дръвчета, пчели. Всичко е екологично чисто. Не знам тази година колко пилета съм изял, сигурно са повече от сто, смее се Сафет.

Телефоните нямат покритие, но телевизия има. Е, от българските канали се лови само Би Ти Ви, но от турските се хващат още няколко. И автоматична пералня имам, но не съм я включил.

Като му омръзне телевизията, отива да види брата или някой от съседите. Не са далече. За има-няма час-два пеша е при тях.

Наоколо из махалите живеят по няколко души или даже по един-двама. Всички се познават, ходят си на гости, другаруват, карат се, помагат си – съседи. Просто разстоянието, на което живеят един от друг, е по-голямо. Даже ако искаш да се обадиш по телефона на някого, пак трябва да повървиш, да отидеш на точното място, където сигналът се процежда между ридовете. Така че пешеходстването го имат за нещо съвсем нормално. Далече е на над 15-20 км, 5-6 км е нормално, 1-2 км е близо.

Сафет не ходи до магазина, а го чака да дойде. Два пъти в седмицата по пътя за язовира минава микробус, който е пътуващ магазин. Кара хляб и някои най-необходими храни и предмети. За да си купи хляб и цигари, излиза на пътя малко преди да мине колата.

Покрай Боровица селцата са наредени като мъниста по десния й бряг, а пътят кой-знае защо минава по левия бряг. Според местните, така си е било и преди да построят шосето за язовира. Имало пътека на мястото му.

За да пазаруват от пътуващия магазин, хората трябва да пресекат реката. Но ако в Ненково си имат мост, в съседното на Слепче село Тревник, където живеят десетина семейства, нямат. Трябва да прецапат реката през брод и да се изкатерят по стръмния бряг до пътя. Ако Боровица е придошла, пропускат пазаруването или хващат пътеките към околните села на десния бряг. Ако и това не може, защото пътеките са затрупани от сняг или подгизнали от дъжд, чакат времето да се оправи.

Но Слепче, макар и с един жител, си има мост. В Тревник нямат, защото не знаят какво да правят, смее се Сафет. Ние с брат ми не чакахме да ни обещават, а си направихме сами.

Помолихме в общината да ни разрешат да вземем метални въжета, дъски и греди от тези, които свалиха от моста при Калинка, като го ремонтираха преди няколко години. Дадоха ни още цимент и гвоздеи. И си направихме мост. Не се притеснявайте за здравината. Качвали сме се по двайсетина души и ни издържа без усилие, успокоява ни Сафет като вижда притеснението ни, когато минаваме по сътвореното на принципа „направи си сам” съоръжение.

Всъщност мостът изглежда доста прилично, ако не броим стърчащите на места свободни краища от металните нишки на въжетата. Е, щеше да е по-добре, ако въжетата са нови, тези са поне на 60 години. Но пък са достатъчно дебели, казва Сафет.

Стъпваме предпазливо по поскърцващите дъски, а между процепите им се провиждат на доста метри под краката ни разпенените по камъните води на Боровица. Гоним представата как ли изглежда реката, когато придойде така, че отнася бетоновите водостоци и подпорните стени по пътя надолу.

Когато стъпваме на скалата, се обръщаме с облекчение. Боровица се пени в скалния улей, над който мостът изглежда още по-крехък. А Сафет безгрижно крачи по люлеещите се дъски обратно към самотния си рай.

Тонка ГОГОВА

Снимки: Мехмед РЕДЖЕБ