Забравеният парк на Кърджали

Кърджали от години има славата на град с много паркове. И май е така, след като сме забавили един от тях. Става въпрос за Общинската горичка. Е, това красиво място вече не е със статут на парк, но през 70-те години беше лесопарк. Там бяха направени алеи – пешеходни, настлани с гнайсови плочи и асфалтирани за автомобили. Имаше градински осветителни тела, някои от които все още си стоят покрай алеите.

На входа й имаше заведение, паркинг, а в гората зад заведението – бунгала. За ловците имаше стрелбище за тренировъчна стрелба по чинийки. Близо до него имаше дървена хижичка, май на Горското.
 През 80-те години започна изграждането на голяма сграда за ведомствена почивна база, но след промяната строителството спря, после сградата беше продадена на частна фирма с прилежащата й територия.
Сега, почти 2 десетилетия по-късно сградата си стои, без да е правено нещо по нея. Заведението и бунгалата отдавна са разрушени. Алеите са обрасли в буренак и къпини, разбити от порои. Някой, вероятно овчари ги препречват на места с насечени вършини – за да хранят стадата или наистина за да пречат на движението по тях по някаква тяхна си причина – кой знае. До основи е разрушена и дървената хижичка. Разрушен е даже бетоновият бункер на стрелбището.

Но има и по-лошо. Хора от най-северните части на Кърджали и от съседните села от години секат дърва в горичката. Някои чупят само клони, но други, макар и по-рядко, отсичат цели дървета. Свидетелствата за това вандалство могат да се видят навсякъде.
Горичката се е превърнала и в сметище. На много места има купчини отпадъци, очевидно стоварени с кола. Разхвърляни са автомобилни гуми, PVC-бутилки. Има и следи от „пикници” – купчини фасове, хартиени и пластмасови опаковки и други „свидетелства” за присъствие. Бих написала човешко, но не искам. Защото след цивилизования човек не би трябвало да остава мръсотия.  Много преди в Общинската горичка да бъдат направени алеи, осветление и заведение, тя беше обикнато място за отдих на кърджалийци. В почивни и празнични дни през топлата част на годината към нея поемаха пеша цели семейства. Тогава все още автомобилите не бяха много.

Разполагаха се на одеала под сенките, опъваха трапези. На дърветата връзваха люлки и хамаци /импровизирани от въже и одеало/. Наоколо играеха децата. На празници имаше, то се знае, традиционните скари с кебапчета, бири и жълта лимонада в стъклени бутилки с порцеланови запушалки на машинка.
Организираха се фолклорни събори, най-често тракийски. Както се прави на този в Копривщица, вдигаха естрада и самодейци пееха по цял ден. Идваха състави и от Хасково, от Стара Загора. Хората седяха под сенките наоколо, слушаха, хапваха си. Играеха се хора. Срещаха се приятели, познати.
Защо сега Горичката е забравена, вероятно причините са много. Може би една от най-сериозните е разрушението, което се вижда навсякъде.
Може би хората се чувстват несигурни на едно такова място – твърде близо до града, за да е сигурно, че няма да се натъкнат на лоши срещи и твърде далече от града, за да разчитат на защита от полицията? А може би просто традицията отпреди е забравена постепенно след изграждането на парк „Простор”, който е много по-достъпен. Впрочем, след промяната и той беше доста занемарен, беше обект на бракониерска сеч, пасяха крави и овце. Но наскоро беше почистен и освежен, бяха ремонтирани стълбището, мостчета, алеи, бяха направени рампи за колички, погрижиха се за дърветата, храстите, посадиха цветя. Останаха само развалините на ресторант „Простор”, но това е друга тема.
И сега има хора, които ходят в Горичката за да отдъхнат на чист въздух и тишина и най-вече сред красива природа.
Гората е предимно дъбова. Има места, където е гъста и усойна, обрасла в къпини, смрадлика, бръшлян и лиани, тайнствена и мрачна. На други е рядка с прекрасни треви под големите дъбове, разперили на простор клони. През пролетта поляните са обсипани с цветя, а уханието е неповторимо. През лятото цъфва и смрадликата в пухчета в цялата гама от бледо розово до тъмно лилаво, а под храстите надничат диви ягоди. През есента гората прелива от ярко жълто до тъмно керемидено, а в тревата греят лилави минзухари. Прекрасна е и през зимата в строги тъмни цветове, когато голите клони чертаят тайнствени руни на фона на небето. А затрупана със сняг е прелестна.
Това късче почти девствена природа е на крачка от града. Може да се стигне и пеш по старото шосе, за да се избегне движението на колите. Влиза се по алея покрай стария трафопост, където старото шосе излиза на новото.
Другият маршрут е по черния път към язовир „Невестино”. Също е хубав вариант, защото се върви покрай потока и покрай вили и градини. Единственият проблем е, че трябва да се изкачим по стръмна пътечка до горичката. Разбира, преди това трябва да намерим пътечката, скрита между храсталаците. И по двата маршрута пеш се стига за около час, ако вървим бавно и се заплесваме по гледките/ струва си/. Ако вървим бързо и стегнато, може и за половин час да се стигне от края на града до Горичката.
Остава обаче проблемът с боклуците, които са просто навсякъде и отравят удоволствието. Има и още един сериозен проблем – трябва да внимаваме за кърлежи и змии, особено на пролет. Но този риск си го има винаги, когато сме на място, където сравнително рядко ходят хора и твърде често животни.

Тонка ГОГОВА
Снимки: Мехмед РЕДЖЕБ