Камбер Камбер за рисуването, музиката, чалгата, творчеството ….. и още нещо

За музиката

Обичам джаз, поп музика, класика. Бих казал, че обичам всяка хубава музика без чалга. Когато рисувам, винаги слушам музика.  Никога не съм заставал пред статива с нагласа какво ще рисувам. Чувството ме е дърпало, а то често е било свързано с музиката, която слушам в момента. Не зная дали ще доживея времето в междуградските автобуси шофьорите да пускат поп  или автентичен фолк, а не чалга. Обичам ирландските гайди, цигулката, обичам кавала на Теодосий Спасов – той сякаш ме откъсва от земята и ме кара да летя. Не стъпвам втори път в кафене, в което съм чул чалга. А мразя чалгата, защото текстовете са пошли, музиката, меко казано, е семпла. Децата слушат чалга, защото и родителите им слушат чалга, и в кафенетата звучи чалга. Не може да оцениш хубавата музика, ако не я чуеш, ако нямаш шанс за сравнение.

За съжаление чалгата, кичът, като че ли превземат все по-големи територии. Вижте фасадите на по-старите  сгради – всеки собственик ги боядисва както му се харесва. А толкова ли е трудно да потърсят мнението на архитект. Музиката, поезията и рисунката са три сестри, които не могат една без друга. Затова, когато хвана четката, винаги слушам музика.

За книгите и образованието

Не спирам да чета. Обичам да чета художествена литература, рецензии, вечер често чета поезия. Когато бях в казармата, прочетох биографиите на всички велики художници. На художника не му трябва диплома, но обучението е много важно – този 4-годишен курс с преподаватели от Художествена академия ми даде шлифовката, научи ме на тънкостите на занаята.

За кризата

За съжаление се отразява силно. Все по-малко хора могат да си купят картини. Но знаете ли, има някаква странна закономерност – много ценители на изкуството нямат финансови възможности да си купят картина, а повечето хора, които имат възможности – нямат усета и познанието каква точно картина да си вземат...Разбира се, има и изключения, но в такива случаи се казва, че те потвърждават правилото.

Клиентите, които търсят мои картини обикновено идват в ателието ми в Момчилград. Трудно е да се работи с галеристи у нас, нямаме традиции. Аз трудно рисувам за продан, трудно рисувам по поръчка. А и трудно и се заделят пари за бои и платно... Обикновено дълго нося идеята за една картина.

Някои казват, че истинският творец е гладният, недоволният. Аз не вярвам в това. Човек храни душата си след като засити стомаха си. Ако му вземеш филията хляб, го убиваш, защото освирепелият от глад човек търси плячка, не търси изкуство.

Невъзможно е един художник да издържа и себе си, и семейството си с изкуство. Ако прави кич и го продава по десетина –двайсет лева по пазарите, е възможно.

Кризата направи хората по-тъжни. Става ми болно, когато виждам колко тъга има в очите на родопчанката. Бих искал да да срещам повече усмихнати хора. В моите картини, дори в най-жизнерадостните има тъга, защото действителността тежи и тъгата някак си, без да искам, се  просмуква в образите.

Художниците често рисуват детството си. На моите платна често се появява  коза. Тя не е козата изобщо, а нашата коза. Когато бях в пети клас, баща ми купи коза. Пасях я 4 години, тя ни хранеше. Образът и и досега е в мен, когато застана пред статива.

По-добре е човек да закачи на стената  репродукция на известен майстор, отколкото да си купи „картина” за 3 лева от магазин за 1 лев.

За жените

В повечето ми картини има образи на жена, на родопчанка, защото жената е нещо свято за мен  – тя е дъщеря, майка, съпруга, любима. Не рисувам мъже, но мисля, че присъствието им се усеща в картините – те винаги са някъде наблизо. Достатъчен е един поглед на жена, случаен жест, случайна среща, за да се вдъхновя и да започна да рисувам. Жената носи най-голямата отговорност за духа на къщата, за децата. Тя е по-силна от мъжа и по-трудно се поддава на отчаяние –  защото дава живот и носи огромна отговорност за него. Лицето на родопчанката го няма никъде другаде по света. Излъчва доброта, която идва от планината.

За творчеството

Не мога да рисувам без вдъхновение, по поръчка. Имам идея, но никога предварително не знам точно какви образи ще се появят на платното. Понякога рисувам една картина за 4-5 дни, понякога ми отнема месеци. Трудно е да го обясня, но изведнъж се появява усещането за завършеност на картината. Никога обаче не зная колко време ми е нужно, за да довърша картината. Ако художникът изпусне този момент и продължи да рисува, картината остава без характер, чувство и дух.

Вдъхновявам се, когато видя красиви очи на родопчанка. Веднага усещам, че всекидневните грижи за семейството не са убили надеждата и топлината. Вдъхновяват ме Родопите, защото планината ми дава усещане за живот. След разходка в планината се чувствам зареден с енергия  и картината някак си сама ляга на платното. Има нещо вълшебно, има магия в Родопите. В планината се освобождавам от всички негативи, от всички проблеми и като се върна в ателието, изливам всичко върху платното на фона на хубава музика. Музиката като че ли ми подсказва цветовете. Дърпат ме чувствата, когато рисувам. Понякога рисувам по 12 часа на ден. Само вдъхновение не е достатъчно, нужен е много упорит труд. Моята сила е живописта, но понякога се залавям и с акварел, и с туш. След подобно бягство се връщам към живописта с още по-голямо желание. Маслените бои ме уморяват, но тази умора трае кратко. Мисля, че човек трябва да опитва различни материали и техники, иначе манджата ще е постна.

Не съм нарисувал една картина, за която отдавна мисля – искам да събера в нея майка ми, баща ми, дядо и баба край софрата, но все отлагам. Струва ми се, че не е дошло още времето. На платното ще има и един мъничък прозорец, който гледа към пътя. На малките деца не трябва да им се казва какво точно  да нарисуват. Нека те избират сами. Когато им посочиш какво да рисуват, ги вкарваш в калъп, те не могат да изразят себе си. А художникът, дори малкият на години художник, трябва да е свободен и да   рисува с удоволствие.

За света

Струва ми се, че не върви към по-добро, защото хората, които мислят за доброто, за красивото,  са по-малко от чалгаджиите.Вместо да ставаме по-културни, ставаме по-невъзпитани. Боли ме много, когато чуя ученици да ругаят...Или бъркам.