Местан: Ако Рашидов беше мъж, нямаше да е министър

Позволих си да ангажирам повторно вниманието на почитаемите читатели с проблема за антикултурния акт на културния министър, с който се закриват двата театъра - “Кадрие Лятифова” в Кърджали и “Назъм Хикмет” в Разград, защото отключеният с цинизма на Вежди Рашидов миналия петък в пленарната зала скандал не може да потули същината на въпроса. Това заяви пред на в. “24 часа” Лютв Местан.

Въпросът според него е с огромно културно значение и да оставим дебатите на плоскостта на провалилата се агресия на министерските лъжи и клевети за роднински връзки или в последвалата атака на кризисния пиар по вменяване на злоупотреби с публични финанси, означава да влезем във Вежди-Рашидовия капан и да се съгласим с подмяната на темата. Не със Сабиха Местан, и с дявола да ме сроди Рашидов, няма да избяга от тежката си политическа отговорност, че лиши над 1 млн. български граждани от тяхно културно постижение. Персоналните измерения на казуса са едва на втори план. Ако личните му нападки към мен бяха основателни, аз вече нямаше да съм в политиката. С израза “Е, добре, оттеглям си думите” той призна, че е излъгал. Явно преднамерено, с ясно съзнание, а не в творчески унес. Би следвало той вече да не е министър на културата, но това е за мъже. Уви! Лъжите и цинизмът ще продължат да тегнат над българската култура, защото културата на културния министър явно не му пречи да съвместява лъжата с министерския пост. Бях призовал премиера за арбитър, но той засега мълчи. Не вярвам обаче да е подценил проблема, защото за него, Бойко Борисов, ще съдим и по министрите му. Негов е изборът дали и занапред ще остави в обкръжението си министри, които разяждат авторитета му. Мисля, че премиерът има да решава доста тежки задачи, за да губи енергия за потулване на министерски скандали. Очаквам министър-председателят да преосмисли решението за закриването на двата театъра. Това би бил най-адекватният отговор. Надявам се премиерът да е съгласен, че театър “Кадрие Лятифова” в Кърджали, и театър “Назъм Хикмет” в Разград, не са просто две културни единици, а институционализирана изява на държавната политика за съхраняване и развитие на самобитната култура на представителите на малцинствата, които се явяват неразделна и затова равноправна част от българския народ. А самобитната им култура също така е неразделна част от културното богатство на България. Двата театъра бяха създадени като държавнически отклик на една реална културна потребност и тя не може да бъде поднесена в жертва на каквато и да е политическа воля, още по-малко на министерски напъни. Двата театъра са публичен израз на културната интегративност, чиято спойка е толерантността. Толерантност към различието, осмислено не като проблем, а като богатство. Обратното не е интеграция, а е асимилация.

Културата е специфика, съкровен свят, който не търпи заличаването дори чрез “вливането” (по Рашидов), още по-малко на езика като трансмисия. Не може да вменяваш на когото и да е да ползва превода, за да получава естетическо равновесие. То е все едно да поставиш “Лазарица” само на други европейски езици по повод на евроинтеграцията.

Така че да не “експулсираме” от гражданското общество културата на част от българските граждани. И да не допускаме преврати в интеграцията.