Да ръчка, да скърца, да учудва и да води

• Писателят Иво Георгиев за книгите, времената и житейските репери

-“Исус ми прати sms” е първият ти сборник с разкази. Предшестват го стихосбирките “В по-лошата половина на гората” (1998) и “От вътрешната страна на очакването” (2003). Как се случи така, че да започнеш да пишеш проза?

-Ами че то си е съвсем нормално за човек, когото думичките го ръчкат, в даден момент, без съвсем да изоставя поезията, да опита как са нещата и в прозата. Всъщност аз винаги съм писал и поезия и проза, но до скоро не смеех да публикувам от второто.

-Твоите разкази играят с читателското очакване, закачливо допускат обрати, препускат през времена и културни пластове. Но винаги имат история. Ти ли измисляш фабулата или тя те обзема и изисква разказ?

-Различно е. Понякога измислям, по-рядко сънувам, а най-често чувам от някого онова зрънце-случица, от което ще тръгне цялата история. Въпроса е, че аз търся да има някакво червейче в цялата работа, което да ръчка, да скърца, да учудва и да води, за да не е скучно на читателя.

- Знам, че ще е трудно да решиш кой е разказът, който ти е любим от първия ти сборник. Но все пак? Кой обичаш в момента?

- От първия сборник с разкази, най си обичам предговора, който съм озаглавил “Secundus inter pares”, т.е. “Втори между равни” – сещаш се накъде бия, нали…Шегата настрана, наистина не мога да определя един-единствен – виж, ако ми кажеш четири или пет, ще си стиснем ръцете и ще ти ги изредя, ама само един… А иначе банална истина е, че най-любима творба на всеки автор е тази, над която работи в момента. И при мен май е така.

- В кое време би искал да поживееш, ако можеше да избираш? И като какъв?

- Не знам защо, но все съм се поставял в Средновековието. Често си мисля: “Добре де, аз сега такъв, какъвто съм като характер, като телосложение, как ли щях да бъда с меч и ризница в онези грубовати, но пък свободни времена. От меча дали щеше да ме хване тендовагинит на китката, артрит на коленете, дископатия от язденето на кон…” Ей такива глупости си мисля понякога. Нещо такова съм описал в моя неиздаден още роман – там има и съвременен, и средновековен план на действие.

А като какъв – ти знаеш, че съм скромен – затова, щях да съм сигурно нещо средно между Орфей, Константин Философ и Крали Марко…

- Сподели някои от любимите си автори на проза?

- Наистина само някои, защото са много и постоянно откривам нови – Борис Виан и Ромен Гари, Маркес, Ерик-Емануел Шмит, Радичков, Милорад Павич…

- Коя книга е на нощното ти шкафче в момента?

- О-о-о! – на мен една цяла масивна библиотека ми служи за нощно шкафче – много ми е недостатъчно само едно шкафче, но ако трябва да кажа кои книги чета в момента, това са „Магазинчето Сполука” на Горан Петрович, „Черната кутия” на Амоз Оз и последният брой на сп.”Съвременник”.

- И за финал, колкото да го провокирам… понеже знам колко широко скроен е… питам: Има ли нещо, което смяташ абсолютно неприемливо при писане?

Тук ме хвана натясно. На този въпрос да отговарят големите писатели. Доколкото аз съм научил нещо от тази приказка, в която живеем, абсолютни неща няма, но да кажем, че всеки пишещ си има свои неприемливости, или принципи, които спазва, определени от неговия морал, естетика и ей такива житейски репери. Според мен, това, което е неприемливо в художествената литература е да се пише скучно и банално, вестникарски.

Интервюто взе Ина ИВАНОВА